Тук съм с теб, мамо, татко!

Времето лети неумолимо и животът отнема години от всеки от нас.

Ние сме деца, после момчета, момичета, възрастни и изведнъж остаряваме.

Идва време в историята на всяко семейство, когато тези възрасти се срещат, припокриват и тогава онези, които някога са били деца, стават родители на родителите си.

Ще дойде време, когато родителите вече не са толкова пъргави, те се движат като в мъгла. Тогава те се нуждаят от твоята помощ, за да ги подкрепиш и да могат да разчитат на теб. Да, точно както са те държали, когато си бил малък и си се страхувал да останеш сам.

Постепенно се задъхват, едва стават от мястото си. Всяка врата се отваря трудно, всеки коридор е твърде дълъг, всеки магазин е твърде далеч и всяка буква в книгата е твърде малка.

Въпреки че преди са били желаещи и трудолюбиви, днес те не могат да носят дрехите си и не помнят лекарствата си.

А ние като деца друго не можем. Ние просто приемаме, че сме отговорни за живота им. Че животът, който ни е създал, сега зависи от живота ни.

Може би това е старият баща или майка и техния последен урок, който трябва да ни напомни, че животът се върти в кръг. Възможност да им върнем грижите и любовта, които са ни предоставяли от десетилетия.

Щастливи са децата, които са родители на своите родители преди смъртта им, а нещастни са тези, които се появяват само на погребението и не говорят с тях всеки ден.

Няма курсове или обучения за тази роля на родители на техните родители. Всеки трябва да намери тази роля в сърцето си, ако сърцето му не е от камък.

Всеки родител заслужава да чуе накрая: „Тук съм с теб, мамо, татко!“

Текста е взет от профила на Neno Dinev във фейсбук.