Никога не помагайте на слабите!
Не знам защо, но още от дете вярвах, че всички хора са добри и способни. Че злите могат да се променят и да станат добри. Че лъжците да станат честни. Че наивниците могат да станат пораснат, а слабите да станат силни. Че алчните могат да станат щедри. Бедните – богати. Глупавите – умни.
Отчасти това е причината да избера да стана психолог. Виждал съм как хората страдат от трудности и мизерия. Глупост и малодушие. Невежество, несигурност, слабост, малодушие, завист, измама и всичко, което ни прави нещастни. Но страдаме и от всичко, което ни прави щастливи. Особено когато властта се дава на слабите. Когато парите се дават на бедните. Когато добрите работят за лошите. Когато лошите са обичани от нещастните…
Слаб
Исках да помогна на хората, чието страдание виждах. Исках да натисна бутон в главата им и да им попреча да правят неща, които ги нараняват. И аз можех да го направя! Наистина можех. Мога да го направя и сега. Но имаше едно „но“, което не ме оставяше да се успокоя. Скоро тези хора отново сгазваха същия лук. Те се връщаха към същите неща, от които бяха страдали.
Като например от безсмислието:
Иска ми се някой да ми посочи нещо, заради което бих могъл да живея. И преди съм бил в това състояние… и всеки път съм намирал някакви причини, някакви цели… но времето минава и винаги се убеждавам в тяхната безсмисленост. Когато се опиташ да се разкриеш пред някого, в най-добрия случай той просто те изслушва… и чака подходящия момент, за да вмъкне поредното изтъркано клише. Просто ти се иска да стиснеш зъби и да удариш с юмрук по стената с всичка сила… което съм правил много пъти преди. А това, което ме плаши, е сегашното ми състояние… Празнота… Трудно е… и отвратително да се гледам отвън. (От писмо на клиент.)
От самотата:
Аз съм самотен. Аз съм едно пълно нищо. Слаб, слабохарактерен човек, който не знае от какво се нуждае. Уча медицина. Надявам се да стана лекар. Но какъв ще бъда, ако съм такъв неуравновесен бавноразвиващ се? Един лекар трябва да бъде циничен, уверен в себе си. Да вярва в себе си. А аз не вярвам в себе си. Не мога да постигна нищо в живота.
Веднъж паднах от четириетажна сграда. Защо тогава не умрях? Дори не си счупих едно от ребрата. Разкъсани бъбрек и далак. Наистина ли някой имаше нужда от мен, за да живея? За какво? Какъв е скапаният смисъл? Учиш, учиш, получаваш своите сто долара до четиридесетгодишна възраст, после двеста долара. Живееш като безделник, всички те мразят, презират те заради липсата на интелект. Но ти живееш. Малко ми напомня за Мечтателя от „Бели нощи“ на Достоевски. Не съм толкова умен като него. Просто ще свърша като него. Освен ако, разбира се, не умра пръв. Ще бъда на 30, 40, 50 години. И ще седя сам в кучешката си колиба или върху кочината, четейки Маркес. Това е хубава картина. (Из разказа на клиент.)
От любовта:
През 2013 г. се запознах с едно момче. През ноември 2014 г. започнах да се срещам с него, а седмица по-късно той ми изневери с моя приятелка и когато научих, го изоставих. Изпратих му текстово съобщение. В продължение на три дни той ми се обаждаше, извиняваше се и ми казваше, че ме обича, но аз не му простих.
На четвъртия ден той каза, че ще се самоубие, ако не се върна. Не му повярвах. Седмица по-късно той го направи. Но преди да умре, изпрати съобщения на всички, в които казваше, че съжалява и че ме обича. Не бях на погребението, бях шокирана от случилото се. Месец по-късно родителите му ме обвиниха за всичко. (От оплакване на клиентка.)
В последния случай, разбира се, слаб е бил мъжът, а не момичето. И това е много показателно. В цялата си работа съм научил, че мъжете често са най-уязвими и най-много страдат от раните на лошите взаимоотношения. Но жените са тези, които отиват на консултация. Мъжете нямат смелостта да признаят своята уязвимост.
Грижите се за себе си, подкрепяте се. Преструвате се толкова умело, че започвате да вярвате в себе си. Но. После отново се появява това проклето „но“. Отново нещо ви липсва, нещо се е случило, някой ви е наранил. И вие отново започвате да хленчите. Отново се връщате на изходна позиция. Защо е така? – е въпрос, на който не се нуждая от отговор. Аз знам отговора.
Има и силни, има и слаби. Тези, които са слаби, винаги ще страдат, винаги ще им липсва нещо, околните ще се възползват от тях под различни предлози, никога няма да имат достатъчно здраве, щастие, любов и пари.
Каква е основната разлика между силните и слабите? Слабият не е този, който не може, а този, който не иска да го направи. Това е всичко. И няма смисъл да се спори с това. Откъде знаете какво иска един човек? Погледнете какво прави той. Ако не го прави, значи не иска. Но хората често се преструват, твърдейки, че не могат да направят нещо. Попитайте го „Какво си направил?“. Оказва се, че той дори не си е направил труда да си вдигне з@дника от дивана. Това е силата на неговото „искам“. Това е типът човек, с когото се сбогувам.
Силен
Веднъж моят приятел Любомир ме попита кои са ми клиентите. Отговорих му, че това са предимно нещастни, страдащи момичета и жени. Той каза, че това не е вярно. Клиентите ми би трябвало да са успели хора, които в един момент се нуждаят от временна помощ от психолог. А да помагаш, да съжаляваш и да проявяваш съпричастност към нещастните хора няма да доведе до нищо добро. Нито във финансово, нито в социално отношение.
Дълго и упорито мислих по този въпрос. И сложих последната точка в него, работейки с политици по време на последните избори. В продължение на два месеца на почти ежедневни срещи с хора от различни прослойки – от влиятелни действащи депутати до селяни, които се стремяха да станат депутати на собствено, селско ниво, разбрах, че Любомир е прав. Най-много отрицателен стрес изпитах, докато работех със „слабите“, които се преструваха, че искат да станат „силни“. Такива хора бяха няколкостотин. И аз честно казано се опитвах да им помагам точно толкова, колкото и на силните. Но всичко беше напразно. Разочаровах се, ядосвах се на себе си, на тях. Търсих подход към тях под дърво и камък. Но трябваше да призная, че ако човек не иска да се развива, да се учи – аз просто съм безсилен.
Знаете ли как се справяте със слабите? Трябва да ги командвате. Просто им кажете да направят това и това. Никакъв диалог, никаква рефлексия. Не ги питайте какво мислят, какво чувстват. Това може да събуди подозрение. Просто заповядайте. И това им харесва. Те разбират този език. Той им е роден.
Но със силните хора – в случая с изборите те бяха успешни депутати – веднага разбрахме какво можем да направим един за друг. И на двете страни това им хареса! Това е правилното нещо, което трябва да се направи.
Хората не се променят?
Когато учех психология в университета, не разбирах защо клиентите ходят на психотерапия в продължение на години. Не можеше ли просто да се „посегне“ и проблемът да се реши? После научих, че е възможно проблемът да се реши бързо. И трябва да го направите. Но това не променя човека. Той отново заживява живота си и се пуска по течението по такъв начин, че впоследствие се налага да води и детето си на психолог или психотерапевт. Изводът, с който се борих в продължение на 10 години, звучи като присъда – хората не се променят.
Отне ми точно 10 години, за да открия тази очевидна истина.
В продължение на 10 години се борих да докажа, че хората могат да се променят.
И в продължение на 10 години загубих тази борба.
Силните ще бъдат силни.
А слабите – слаби.
Източник: cluber.com.ua
Автор: Андрей Желветро
Вашият коментар