8 родителски фрази, които разрушават детската психика

Повечето съвременни родители вече са се отказали от физическото насилие, но емоционалното все още процъфтява. Разбира се, това обикновено се случва неволно – просто фрази, подхвърлени набързо. Но необмислените думи са травмиращи, засягат самочувствието и психологическото развитие на детето и могат да отекват през целия живот.

Детският и юношеският психиатър, кандидат на медицинските науки Ирина Лабутиева ни разказва кои са най-често срещаните фрази на родителите, които унищожават детската психика – и до какви последствия водят те.

Обидни фрази за външния вид

Някои родители намират фразите за външния вид на детето за забавни и безобидни:

Измършавял/а си, направо кожа и кости!
Напълнял/а си страшно много!
Колко много пъпки имаш, трябва да направиш нещо по въпроса!
Къде е нашият пухчо?
Ама че прическа! Смяташ, че си красив/а ли?

Последиците от подобни фрази обаче са много сериозни. Детето започва да се съмнява в себе си. То се пита: щом дори родителите му, най-близките му хора, се смеят на външния му вид, тогава колко ужасно ли го виждат хората около него?

В резултат на това децата от ранна възраст развиват дисморфофобия – разстройство, при което човек е прекомерно загрижен дори за незначителни детайли от външния си вид и се смята за грозен в очите на другите.

На първо място, това се отразява на самооценката и социализацията – детето става несигурно, плахо, затворено, страхува се да се среща с хора. Проблемът се задълбочава сам по себе си – неувереното дете e по-отпуснато и прегърбено, усмихва се малко. Така то става по-малко привлекателно за връстниците си – и това затвърждава мислите му за собствената му „грозота“.

На фона на дисморфофобията могат да се развият и сериозни хранителни разстройства – булимия, анорексия. Детето започва да мечтае за хирургическа намеса. Освен това може и да се опита да „скрие грозотата си“ зад някои по-ярки елементи на образа – тайно от родителите си прави пиърсинг, татуировки и т.н.

А родителите се чудят какво се случва с детето. Какво му е повлияло толкова много? Най-вероятно лошата компания и интернет!

Провокативни въпроси за поведението

Когато поведението на детето тревожи родителите или вече не отговаря на техните критерии за „нормалност“, те му се нахвърлят:

Защо се държиш толкова странно?
Какъв е този начин на хранене/ ходене/ говорене?
Защо се смееш толкова силно?
Защо винаги си толкова мрачен/а?

Но какво може да отговори едно дете на тези въпроси? В края на краищата, ако се държи по този начин, за него това е нормално. Преди въпроса на родителите то дори не се е замисляло за това, че „нещо не е наред“ с него, а сега трябва да забележи собственото си странно поведение и да даде обяснение за него!

Последици от такива въпроси са следните – детето става несигурно, ограничено, развива тревожност, недоверие към хората. Трудно му е да се отпусне в присъствието на другите, да бъде себе си – ами ако отново направи нещо нередно?

Обиди, омаловажаване на възможностите

Всеки родител иска детето му да бъде най-умното, най-успешното. Затова го „подтикват“ с обидни фрази с „надеждата“ да поправи грешките си:

Ама че си глупак!
По-добре изобщо не го прави, щом не ти се получава!
Никога няма да успееш да се справиш по този начин!
Ще се превърнеш в безделник!

Но нещата не се случват по този начин. Трудно е за едно дете да следва изкривената логическа верига „Родителите ми ме малтретират и унижават, за да ме направят по-добър“. То разсъждава по-просто: „Родителите ми ме смятат за глупав и не мога да направя нищо“.

Резултатът е същото понижено самочувствие. А след това се развива и заучената безпомощност.

Ако съм глупав и дори най-близките ми хора ми го казват – защо дори да се опитвам да направя нещо? То така или иначе няма да се получи!

Сравнения с другите

Тази практика има същите мотиви като обидите: родителите се опитват да насърчат детето си да се промени.

Но синът на Таня получава отлични оценки!
Вижте колко послушно е това момиче! А ти?!
Дори Петя, която е на две години, вече се справя по-добре от теб!

Родителите могат да използват и собствения си пример:

Когато бях на твоите години, вече знаех и можех да правя толкова много неща!

Мотивите на родителите може да са добри. Но инструментът е разрушителен.

Постоянните сравнения, при които детето само губи, принизяват неговата значимост и унищожават самочувствието му. То само става по-тревожно и нерешително – а това не му помага да се справя добре в училище, нито да контролира по-добре емоциите си и да се държи по-спокойно.

Още по-лошо е, когато родителите сравняват децата си в рамките на семейството:

Защо не можеш да бъдеш толкова умен и послушен като сестра си?
Вземи пример от брат си, той е добро момче!

Такива разговори създават нездравословна атмосфера на съревнование в семейството. На децата се внушава нагласата: „Любовта и вниманието на родителите трябва да се заслужат“. Те свикват с факта, че другите членове на семейството са техни съперници, врагове в борбата за доброто отношение на възрастните. Това кара децата да влизат в конфликти, да си завиждат, учи ги да използват всякакви средства в борбата за „наградата на родителското съчувствие“. В резултат на това отношенията между братята и сестрите могат да бъдат разрушени.

Обезценяващи фрази

От висотата на своя житейски опит родителите не смятат постиженията или провалите на детето си за наистина важни – те смятат, че преживяванията му са временни и повърхностни:

Не се вълнувай толкова предварително! Нека да видим какво ще се случи по-нататък…
Защо хленчиш? Нищо не е това! Въобще не знаеш какви са истинските проблеми!
Не ме разсейвай с глупостите си!

Детето има само два избора:

Да приеме, че не е важно. Да потисне всички значими емоции и преживявания, като по този начин понижи самооценката си за значимост.

Да пази преживяванията за себе си. Да не разказва на родителите за живота си, да не споделя с тях най-важните и интимни преживявания, да ги изключи, да загуби доверие в тях и в авторитета им.

Заплахи, че ще изоставят детето си

Ако се държиш така, ще си тръгна! Ще те дам в сиропиталище! Ще те изпратя при далечни роднини!
Ще се събудиш една сутрин и мен няма да имa! И какво ще правиш тогава?

Родителите смятат, че уплахата е ефективно възпитателно средство, защото след такива фрази детето наистина прави това, което те искат от него.

Но родителят е основният гарант за безопасността на детето, човекът, който го свързва със заобикалящия го свят и го предпазва от него. И ако от детството доверието в този гарант е подкопано, това намалява самооценката на детето и нарушава системата му на привързаност:

Тревожна привързаност. Детето свиква с факта, че може да бъде изоставено по всяко време. В бъдеще такива деца са изключително зависими от взаимоотношенията. Те се „хващат“ за всеки партньор, който е готов да им даде топлина и чувство за сигурност. И са готови на всичко, за да задържат партньора си близо до себе си – често в ущърб на собствените си интереси, нужди и безопасност.

Избягваща привързаност. Детето свиква с факта, че винаги може да бъде изоставено – затова решава просто да откаже близки отношения, за да сведе до минимум риска от болезнени преживявания. В бъдеще такова дете е самотно, недоверчиво, трудно се разбира с хората, държи партньорите си на разстояние и крие чувствата си.

Детето като отдушник на емоции

Родителите носят голяма отговорност. Те работят усилено за благото на семейството, справят се с финансови затруднения, изморяват се. Затова понякога им се иска да изкрещят с всичка сила на детето, да прехвърлят за миг отговорността за дадена ситуация върху него, за да се почувстват по-добре:

Толкова много разходи имаме заради твоите неща!
Какво ли не правим заради теб!
Защо мислиш, че съм толкова уморена? Всичко е заради теб!

Но ако за родителя тези фрази са мимолетен момент на слабост, начин да „изпусне парата“, то за детето представляват истинско бедствие. То разбира: „Заради мен страдат най-близките и скъпи хора!“. Това отношение развива у него нездравословно чувство за вина.

И води до сериозни последици:

Склонност към самообвинения. В бъдеще такова дете ще поема отговорност за всички неуспехи, които се случват с близки хора, ще възприема всяко нещастие на роднини и приятели като личен провал.

Затваряне. Детето несъзнателно ще крие от родителите си своите емоции, преживявания, нужди и проблеми – за да не си навлече гнева им, да не направи живота им още по-труден. Такъв тийнейджър няма да се обърне към родителите си за помощ, ще мълчи и ще търпи „докрай“. А родителите ще пропуснат нещо наистина важно и опасно в живота му.

Детето като пречка

Още по-опасна е ситуацията, когато родителите в разгара на страстите обвиняват детето за някои глобални проблеми на живота, упрекват го за самия факт на съществуването му:

Иска ми се да не те бях раждала, трябваше да направя аборт!
Ако не беше ти, всичко в живота ми щеше да се развие по друг начин!

Подобни фрази поставят под въпрос самата значимост на съществуването на детето – „Не трябваше да съществувам! Аз не заслужавам да живея. Със самия си живот съм донесъл страдание на близките си“.

На фона на подобни деструктивни нагласи детето развива криза на идентичността – „Защо трябва да живея?“. Подобни въпроси са разрушителни за крехката психика на детето или тийнейджъра. Те могат да доведат до депресия, самонараняване и склонност към самоубийство.

Сблъсквали ли сте се с някоя от тези фрази в детството си или в родителския си опит?

Източник: Dzen

Сподели с приятелите си: