Дима Зицер: С фразата „Обичам те“ си даваме разрешение да вършим поразителни гадости (Видео)

Известният педагог Дима Зицер е практик, който се занимава с неформално образование от четвърт век. Според неговата педагогическа философия децата не са оловни войници, които трябва да бъдат обучени на набор от дисциплини и да бъдат научени да следват правилата. Зицер казва, че децата трябва да бъдат обичани. И той ги обича.

Той също така не се страхува да нарича нещата с истинските им имена, а понякога това звучи сурово и отрезвяващо. Също така Дима Зицер смята, че децата са най-дискриминираната част от населението в света. Защо?

Семейството и училището: решете на коя страна сте?

Защо ви е нужно семейство? За общуване, за истински, дълбоки взаимоотношения. Имам нужда от семейство, защото с тези хора мога да правя неща, които не мога да без тях. И ако ми кажете: „Чакай, но ние можем да правим почти всичко без тях“, тогава може би е добра идея да нямате семейство. Убеден съм, че семейството е свързано с любовта. На практика [обаче] почти всички семейства имат политика от рода на „С татко ти решихме това, а ти мълчи!“. Това означава, че най-малкият член на семейството е изключен от дълбоките взаимоотношения.

Ето че идва едно дете от училище:

– Мамо, мога ли да си взема сладолед?
– Първо обяд.
– Мамо, а да се разходя?
– Чакай, не си си написал домашното.

или

– Първо трябва да учиш музика.

Това любов ли е? Обикновено се нарича възпитание. В кой момент започва любовта?

„Но аз обичам детето си!“ – казвате вие. Това е едно особено прекрасно родителско оправдание. Знаете ли, през живота си не съм срещал учител или родител, който да ми е казал: „Не обичам децата“. Въпреки това съм виждал толкова много възрастни, които са вършили невероятно гадни неща под знамето „аз обичам“. 99% от възрастните си дават индулгенция за всичко с тази фраза: манипулация, автократичност, дори жестокост.

Попадаме в безумен конфликт и възниква основателният въпрос – какво да правим? Да не настояваме, да не принуждаваме да си напише домашното, да оставим всичко на самотек? Ние сме подложени на многопосочен натиск. От едната страна е училището, от другата е бабата, която знае точно „как трябва да се прави“, от третата страна е толерантната общественост, която осъжда пошляпването по дупето.

Какво да правим с училището? Как да съчетаем любовта към детето и изискванията на училището, ако то априори е институция за потискане? Обикновено родителите мотивират детето си, като казват, че в училище е страхотно, там има приятели, общуване, интересни занимания. А аз винаги казвам: спрете да лъжете, в училище няма нищо готино. Може да се намерят приятели и без училище, а от часовете се научават максимум 6-7%, а още по-малко са полезни по-късно в зрелия живот.

Осъзнайте, че училището е доставчик на образователни услуги
Преди месец една прекрасна, интелигентна майка ми каза в приемната: „Дима, какво да правим? Училището е такава л…..а дупка, съжалявам. Но ние трябва да учим.“ Аз попитах: „Няма ли в Москва добро училище, което да се хареса и на вашето дете, и на вас?“. Тя казва: „Има, разбира се, но в Чертаново“. Аз казах: „Добре, тогава се преместете.“ Отговорът: „Вие луд ли сте?“

И така, наистина ли това е важно за вас, вашият първи приоритет, ако не сте готови да изпитате неудобство в името на вашето детенце? Тогава, родители, престанете да лъжете, че не спите по цяла нощ от тревоги. Вашият първи приоритет е къде живеете, едва на второ място се нарежда – как. А третият ви приоритет е да не ви засегнат и всичко някак си да се оправи. Това е родителската релаксация – да търпиш и да си затваряш очите, когато детето не е добре.

Друго популярно оправдание: няма изход, така се прави от векове. Да, точно така е в училището – изравняване и концентрационен лагер, но нищо не може да се направи. Всичко е лъжа – от първата до последната дума. Защо училището изглежда по този начин? Кой го е направил такова?

Знаете ли, има една история за Пикасо. Той завършвал картина на тема Втората световна война, наречена Герника (испански град, обърнат с главата надолу, чудовища), когато един млад нацист нахлул вътре. Той спрял изумен пред тази картина и въздъхнал: „Боже мой, ти ли направи това?“ На което Пикасо отговорил: „Не, вие го направихте.“

Училището е такова, каквото е, момчета, защото вие го създадохте. Това е проста история. Просто я разкажете на учителя: „Няма да крещиш на детето ми“, „Забранявам да повишаваш глас срещу него“, „Забранявам да го унижаваш“. Толкова е просто всъщност да разберете, че родителската среща е среща на родителите като цяло и за родителите, за да оценят качеството на образователните услуги, които ви се предоставят. А не да треперят пред пантерата Багера, превъплътена в образа на учител или директор на училище. От гледна точка на закона за образованието вие и вашите деца сте клиентите на образованието. В противен случай се получава една напълно извратена „любов“, за която вече споменахме в началото. Това, което имаме на този етап, не е любов, а сговор. Сговор на една, силна група хора (родители и учители), срещу друга, по-слаба група хора – децата. Това се нарича, на прост език, дискриминация.

Почти сме изкоренили дискриминацията срещу жените. Например преди 200 години в тази стая нямаше да има нито една леличка. Знаете ли защо? Защото мъжете, базирайки се на най-модерните теории от онова време, са били убедени, че мозъкът на жената е малък, природата ѝ е дефектна, мястото ѝ е в кухнята. И ако я пуснете да излезе от къщи, тя ще отиде и ще се отдаде на първия срещнат мъж, защото е безразсъдно и грешно същество. Днес се смеем на това или се възмущаваме от него. Но преди 200 години от историческа гледна точка е вчера. По същия начин в тази стая нямаше да има нито един човек с различен цвят на кожата, с различна националност и т.н. Ние някак си сме се справили с това. Но вижте колко удобно вписваме в живота си дискриминацията срещу децата – те също са глупави, невежи, нуждаещи се от пълен контрол и инструкции.

А ние им казваме, че знаем как трябва да се постъпва, че знаем как да организираме живота им. Убедени сме, че в този момент ужасно страдаме и се тревожим за тях, работим здраво, стараем се, а те, неблагодарните говеда, са напълно неспособни да го оценят. Така че, скъпи мои, това от до е абсолютно дискриминационен модел. Оказва се, че ние изобщо не сме на тяхна страна.

Въпрос: кога за последен път вие, като клиенти на образователна услуга, формулирахте поръчката си? Пример: „Не позволявам на детето ми да се крещи“. Или: „Защо децата трябва да седят в класната стая в тази конкретна позиция – на ръба на стола, с ръце пред себе си?“. Защо е така, ако за детето е естествено да се движи, а не да е статично? Най-малкото, което можете да направите, е да задавате въпроси. В същото време можете и трябва да предлагате варианти. Отричате ли нещо, – предлагайте. Ако си задавате въпроси, не ги пазете за себе си.

Нашите учители често с гордост казват: „Никой не смее да каже и гък в моя клас“. Ето колко добра е дисциплината и редът! Аз не позволявам на нито една муха да прелети в моя клас! Извинете ме, но тишината в класната стая е признак на какво? Че класът се провежда в гробище, най-вероятно. Защото когато учим и когато ни е интересно, говорим много. Идва при теб приятел, приятелка, сядаш, наливаш си чай и какво? Ще говориш, ако първо вдигнеш ръка? Прекъсваме се един друг, спорим и не можем да спрем! А тук – мъртва тишина. Защо така го учат в училище? Това е една от поръчките ми. Не съм за родителските скандали, а за ясното разбиране защо, за какво и за какво. Опитайте се да разберете тези въпроси, – така де факто, а не на думи, минаваме на страната на децата.

Много често към пети – седми клас децата ни изпадат в пълна безнадеждност. Отвън всичко е спокойно, но вътре цари тежест и кошмар: не можем да протестираме, не можем да задаваме „неудобни“ въпроси, защото има някой, който е решил всичко вместо нас. Бихте ли казали, че учителите също са в подчинено положение? Те са подложени на натиск от страна на Министерството на образованието и получават всички директиви оттам? Простете ми, аз съм работил в различни училища. Това не е вярно. В момента, в който учителят затвори вратата на класната стая, това, което се случва зад нея, е в ръцете на учителя. Има повече добри, отколкото лоши учители, сигурен съм в това на 100 процента. Дали министерството дава указания: да се крещи, да се унижава? Или може би министерството забранява да се преподава даден предмет по такъв начин, че децата да си отварят устата от удоволствие? Какво точно забранява министерството да се прави? Забранява да се седи така, че децата да могат да си виждат лицата и да си взаимодействат, защото именно там се намира двигателят на интереса? Не го прави. Повтарям: училището, което имаме днес, е мълчалива заповед на родителите.

Какво предлагам?
Вземете лист и химикалка и напишете какво представлява любовта на практика.

Вземете страната на детето, елате в училището и попитайте: защо седят така, защо общуват така, защо уроците са организирани по този начин и няма ли друг? Предложете: защо да не поговорим по тази тема? Защо не обърнем чиновете в класната стая така, че децата да се гледат един друг? Толкова е лесно да се направи. Знам какво си мислите: кой ще ни позволи? Кой ще ни изслуша? И това е проблемът, а не страховитото министерство или учителите.

Според мен трябва да вземете решение, че няма да се опитвате да бъдете добри за училището.

Когато едно дете дойде при вас и каже: „Мамо, не мога да продължа. Приключих, потъвам в тази география, чувствам се зле, нямам приятели там“ и т.н., доста странен отговор в този момент е: „Бъди търпеливо, миличко, всичко това ще отмине след 11 години“. Като да излежаваш присъда за убийство: „Бъди търпелив, душичко.“ Единственият въпрос, който си задавам, е защо? Не ме разбирайте погрешно, не ви казвам да се отпуснете. Напротив, казвам „напрегнете се“, защото спокойното състояние е като да кажеш: „Учи география. Аз съм я научил, няма мърдане и при теб“.

Не създавайте домашен концентрационен лагер
За едно дете на шест или седем години мама винаги е права. „Яж овесена каша, иначе ще се разболееш и ще отслабнеш.“ Но аз, човек на пет години, осъзнавам, че не искам овесена каша. Но мама е права. И ето ви когнитивен дисонанс. Искате ли детето ви да има личен вкус, да разбира какво му харесва и какво не му харесва? Точно сега, в този момент, то развива собствения си вкус, и то не само за овесена каша. Искате ли детето ви да бъде терморегулирано? Премахнете от речника фрази като: „Казах, сложи си шапка!“. Давате ли си сметка, че зад ъгъла тя ще бъде свалена? Че в този момент организирате чудесна игра на „как да излъжем мама“, която измества телесното самовъзприятие: горещо или студено ми е в момента? Искате ли децата да разберат и да не бъркат усещането за ситост с глада? Не ги насилвайте да довършат яденето. Чуйте детето, почувствайте го.

Наскоро една млада майка зададе следния въпрос: „Как да обясня на детето си кое е добро и кое е лошо?“ Ще кажа само една дума: отпуснете се. Защо? Защото още на седем месеца детето вече е разпознало толкова много от вас, от вашето поведение, – добро, лошо, различно, такова и такова, – че направо се казва“мамо, не ми говори“! Най-доброто, което можете да направите, е да живеете готино, да живеете страстно – така, че всички да ви завиждат. Бъдете ярки, увличайте се, изпълнете живота си със събития. Забравете за проблемите, забравете! В момента, в който мама страстно работи или страстно пържи котлети, или танцува салса – детето получава най-добрия пример на света, когато искаш да живееш и искаш да вървиш напред.

Или такъв пример: 15-годишна дъщеря казва: „Мамо, ще се върна в 22:00 ч.“. В 22:00 ч. я няма. В 22:15 ч. я няма. В 22:30 я няма, в 23:00 я няма. В 23:20 ч. вратата се отваря и гадината влиза. Щастлива! Това, че закъснява — добре, но последният факт майчиното сърце не може да понесе, нали? Колко пъти съм чувал от родителите си, че няма нищо по-важно от щастието на детето… Е, тя се върна при вас.Следва стандартния сценарий: „Как можа?! Можеше да се обадиш и да ме предупредиш! „Повече без забавления, оставаш си вкъщи!“

Защо се случва това? Ще ми кажете – защото мама се страхува. Вярно е, че мама се страхува, но добре ли е да вземате други хора за заложници заради собствения си страх? Това е първото. Второ: ако дъщерята се върне в 22 часа, както е обещала, как мислите, мама ще се успокои ли? Тя ще има нов страх. Трето: хайде да разберем защо дъщерята ми не се обади? Защото, защо би се обадила? Единствената ѝ възможност да бъде щастлива и да си прекарва добре е да открадне този час и половина от майка си. Краде, защото мама не го дава. Защото мама каза: „Имам монопол върху тялото ти. Имам монопол върху твоето време. Имам монопол върху твоите приятели.“

Как да накарате дъщеря си да се обади? Много просто – тя трябва да иска да ви се обади: „Мамо, целунах се за първи път“. Мислите ли, че това не се случва? Случва се. Ние се обаждаме на тези, на които искаме да се обадим. И ако им се обадя, най-многото, което ще чуя, е: „Прибирай се вкъщи!“, защо да се притеснявам?

Преодолейте „вътрешния звяр“

Как една тревожна майка може да се приспособи? Накратко, всички наши емоции са локализирани в тялото и са свързани с физическите усещания. В този момент, когато сте готови да извикате: „Иди и си учи уроците“, спрете, почувствайте напрежението в гърлото си, в дланите на ръцете си, които спонтанно се свиват в юмруци. Вдишайте дълбоко и се опитайте да се отпуснете. Разклатете ръцете си.

Когато се ядосате, запазете гримасата на лицето си и я пренесете в огледалото. Ще се ужасите – това е, което детето и близките ви виждат всеки път. Отпуснете лицевите си мускули и се опитайте да се усмихнете леко – това е като инжекция с витамини.

Нашата биология ни кара да правим физиономии: животно плаши друго животно. Но ние сме хора, нали? Когато се приближите до шведска маса в Турция, инстинктът ви за оцеляване ви нашепва: „Изяжте всичко!“. Повечето хора могат да се справят с тази история, нали? Казваме си: „Спокойно, ще има храна и утре, и вдругиден, всичко е наред“. С желанието „да изядеш съседа си“ се справяме по същия начин: „Всичко е наред, ще пия малко вода, ще дишам и ще се успокоя.