Петя Дубарова: „Всеки има своя огън. Всеки пази своя огън. А къде е моят?“

„Моят огън“

Обичам огньове, нежни като алени макове. Обичам и сините, макар че те винаги искат да бъдат красиви, особени и изменят на своята червена природа.

Обичам черни очи с червени огньове. Обичам лилави бенгалски огньове. Отдавна съм влюбена в слънцето…

Всеки има своя огън. Всеки пази своя огън. А къде е моят? Кой е той? Непознати огньове ме гонят и всяка моя клетка е изящна червена арка за тях. Огньове от черни очи – очи на момчета, се търкулват по пътечката на един кратък поглед и попиват в зениците ми, превръщат се в две къдрици от светлото руно на слънцето.

Когато вечер съм сама, много бездомни огньове ме обграждат и ми правят пръстен-жар и всеки техен пламък е една малка гореща история. Други, за миг избягали от белите решетки на нечии пръсти, дъхват в косите ми и срамът от бързата изневяра ги прави още по-червени.

Аз имам свой огън. Мой огън са всички огньове – и нечии, и ничии. И сини, и нежни, и диви, и тъжни. Те са моите братя, сестри, моите хубави алени ангели. Те ще ме пазят от най-злия ми враг – зимата. Но макар че животът ми би бил чуден като пламък с тях, не бих ги пожелала. Сега аз ще се превърна в малка черна мида, за да погълна част от техните блясъци.

Така ще се зароди в мен като бисер моят НОВ огън. Ще го нося дълго в себе си, много дълго. Едва когато усегя, че вече е зрял, ще се разтворя цялата.

Моят огън ще бъде и нов, и голям. Аз ще го дам на всички, които обичам. Когато умра, искам да забравят името на черната мида, в която е зрял моят млад огън. Аз искам само той да бъде за тях един град, едно малко горещо пристанище, където всеки ще намери частица за себе си.

Петя Дубарова
1976 г.
Снимка: Adam Cuerden – Дом-музей “Петя Дубарова”, Burgas, Bulgaria, Уикипедия